Случката се разигра в малкото кафене на „Шишман“. Поръчах си обикновено еспресо. Влязох, платих, изпих го на бара и излязох. Не повече от десет минути ми костваше. Но ето къде е уловката: това кафене предлага „безплатен“ Wi-Fi. В кавички, защото никой не подарява интернет.
Процедурата за „безплатния“ достъп е следната: пускаш телефона, сканираш QR код, попълваш имейл, телефон, дата на раждане, семейно положение, кръвна група, та дори и предпочитана марка паста за зъби. И след всичко това, ако системата реши, получаваш парола за достъп. Е, не получих.
Възразих на бармана. Той само повдигна рамене. „Системата е такава, няма какво да направя.“ И ми подаде една хартиена рекламна брошура с надпис „Остани свързан“. Аз пък исках да остана с кафето си. В крайна сметка това ми беше достатъчно.
Мисля си — колко хора изобщо се замислят какво плащат за уж безплатните неща? Повечето приемат цената на удобството без да се замислят. И после се чудят защо получават спам, защо им звънят от „различни“ агенции, защо профилите им в социалните мрежи са пълни с таргетирани реклами. „Безплатният“ Wi-Fi е просто една кукичка, за която те хващат. След това те дърпат. И не пускат, докато не изтръгнат достатъчно информация.
Всъщност, това не е само при интернет връзките. Същото важи и за „безплатните“ приложения, „безплатните“ абонаменти за стрийминг услуги, „безплатните“ консултации. Всичко си има цена. Просто понякога не е в евро, а в лични данни.
Така че следващия път, когато ви предложат нещо безплатно, запитайте се: „Кой всъщност плаща за това?“. И дали си струва.