През последните месеци европейският пазар на електрически коли се срина. Китайците наводниха континента с евтини модели, които оставят немските и френските коли да изглеждат като музейни експонати. И докато се радваме на тези нови предложения, аз открих една съвсем различна истина.
Спрях до една от лъскавите зарядни станции, дето щракат като футуристични павилиони. Изглеждат страхотно – модерни, с екрани и всякакви приспособления. Човек да се почувства като в научнофантастичен филм. Но докато гледах как висят кабели по асфалта, очите ми попаднаха на една стара подстанция – прашна, с разпадащи се изолации, като от времето на социализма. И тогава ме осени мисълта: как ще заредиш батерия за десетки киловати на мрежа, която едва издържа летните жеги?
Това е огромен капан. Производителите на коли и операторите на зарядни станции се фокусират върху екраните и софтуера – нещата, които се продават лесно. Те продават илюзията, че електричеството идва отвъд облаците. Но никой не иска да говори за подмяната на трансформатори, за подсилването на подстанциите, за километри нови кабели. Това са разходи, които не носят престиж, но са единствените, които правят системата работеща.
Психологията е проста: създават се малки, видими победи, за да се поддържа илюзията за напредък. Купуваш си „зелена“ кола и се чувстваш спасител на планетата, но всъщност просто увеличаваш зависимостта от една остаряла мрежа. В 19:00, когато всички пуснат климатици и котлони, ще се сетиш, че прогресът е само боя върху ръжда.
Инвестициите в зарядните станции са лесни и се виждат веднага. Инвестициите в енергийната стабилност са тежки, бавни и не изглеждат добре в рекламите. Затова вместо електрическа революция, ние имаме мащабно пренареждане на дефектите.
Бъдещето на транспорта няма да зависи от скоростта на зареждане, а от това дали мрежата ще оцелее от собствените си амбиции.“