Мирише на прах и нещо старо, на онова, дето винаги ухае в бабиния таван – смесица от минало, забрава и малко мухъл. Не знам дали е от играчките или от тавана, може и от мен, ама определено е неприятно. Днес реших да вляза там, че нещо ми стана мерак. Откакто ми умря баба, не съм стъпвал почти. И сега, като отворих капака на едната кутия, ме удари вълна – не знам как да го кажа – детство. Или поне онова, дето си спомням, че е било детство. Има и нещо друго – лек аромат на ванилия, май от някоя стара кукла. Странно, де, щото не съм виждал кукла тука. Ама то в тавана винаги има някакви странности.
Бе, събрал съм ги всичките. Всичките счупени играчки. Не знам защо. Май започна някак спонтанно. Първо едната ръка на плюшения мечок, после колелото на количката, после главата на войника… Просто ги пазех. Първо в една кутия, после в друга, после в тази, огромната, дето е на тавана. Сега са тук, пред мен, разпилени като… разбити мечти. Не знам. Тая фраза ми звучи прекалено драматично. Ама какво да правя, така е. И се чудя – защо го правя? Да събирам парчетата, да ги пазя, сякаш ако ги събера всичките, ще мога да ги залепя обратно. Глупост, де, нали? Не можеш да възстановиш нещо, което е било разрушено. Или можеш? Май не. Ей така си разправям глупости.
Спомням си, как баба ми подари мечката. Беше огромна, мека, миришеше на нещо приятно, не знам какво точно. Може би на бабешки билки, на топъл хляб… Не, чакай, май беше на нещо друго. На онова старото сапунче, дето тя ползваше и дето миришеше на минало. Аз бях на пет, май на шест. Все още вярвах в чудеса и мислех, че мечката е истински. Спомням си как я прегръщах нощем и плачех, когато ме беше страх от тъмното. Тя винаги ми казваше, че няма нищо страшно, че мечката ще ме пази. После… после не помня кога се откъсна ръката. Може би паднах с нея в парка, докато играех. Може би просто се скъса от старост. Не помня. Важното е, че я запазих. И ръката. В една малка кутийка, под леглото. Сега я гледам и ми се струва, че виждам лицето на баба ми. Усмихната, топла, уморена. Тя вече я няма. А мечката… мечката е тук, осакатена, ама все още някак си… жива.
Количката беше червена, лъскава, с гумени колела, дето скърцаха по асфалта. Баща ми я беше купил за рождения ми ден. Той не беше много добър в подаръците, май. Винаги избираше нещо практично, нещо, дето смяташе, че ще ми е полезно. Но количката… количката беше изключение. Той я беше сглобил сам, с много търпение и майсторство. Спомням си как се потеше, как се караше на винтовете, ама накрая успя. И аз бях толкова щастлива! Карах я навсякъде – по улиците, по парка, дори вътре в къщата. Майка ми се караше, де, ама какво й дремеше. Докато не паднах от нея и не й счупих колелото. Той се ядоса, разбира се. Не много, ама все пак. Аз плаках. Той ме прегърна и каза, че ще я поправи. Но не я поправи. Остави я в мазето. А аз… аз я запазих. Счупеното колело. Като доказателство, че и той е бил човек. Че и той е грешал. Ей така, да ми напомня, че не е бил съвършен.
Войникът беше пластмасов, зелен, с червена шапка. Не знам откъде е дошъл. Може би дядо ми ми го е подарил. Той беше военен и обичаше да разказва истории за войната. Аз не ги разбирах, де, ама обичах да го слушам. Той имаше строг поглед и твърда ръка, ама винаги ми даваше бонбони. Играех с войника в двора, правех му битки, строях му крепости. Един ден, докато играех, го стъпках. Главата му се откъсна. Бях ужасена. Мислех, че ще ме накажат. Ама никой не ме наказа. Просто го събрах и го прибрах в кутията. Сега го гледам и ми се струва, че виждам лицето на дядо ми. Сериозно, ама добро. Той вече я няма. А войникът… войникът е тук, обезглавен, ама все още някак си… достоен.
И докато гледам тия играчки, се сещам за една баничка, дето я ядох онзи ден. С сирене. Ама топлата, с хрупкава коричка. Беше яко, бе! Така де… къде бях останал? А, да, на играчките. В ъгъла на тавана видях стара касова бележка, избледняла и накъсана. Беше от един магазин за играчки. Не помня откога е. Може би от рождения ми ден. Или от Коледа. На бележката пишеше нещо неразбираемо. Някакви цифри и букви. Ама аз я разпознах. Защото я бях запазила. Защото тя беше доказателство, че някога съм била щастлива. Че някога съм имала детство. Че някога съм имала мечти. Сега съм тук, заобиколена от счупени играчки и избледняла касова бележка. И се чудя… защо събирам всички тези парчета? Защо не ги изхвърля? Може би защото не искам да забравя. Може би защото не искам да се променя. Може би просто защото съм… малко откачена. Не знам.
Студено е на тавана. Вятърът свири през пукнатините на прозорците. Прашинките танцуват във въздуха. Капе една чешма някъде долу. Май трябва да я оправя. Не мога да се сетя кога за последно съм пила вода. Трябва да сляза долу. Трябва да направя нещо полезно. Трябва да… ох, сетих се. Съседите пак карат някаква побъркана музика. Дано не са по цяла нощ. Ей, тоя живот е голяма борба. Трябва да се взема в ръце, де, ама как? Не знам. Май ще ида да си сипя едно кафе. Топло. С мляко. Дано да не съм свършил.