Много мисля напоследък върху това двете продължителни робства в българската история ли са нанесли такива поражения върху психиката ни, та целокупно сме едни такива примирени и смачкани. Сигурно е от това, не вярвам да е от географските ширини, щото ей ги на гърците са само на няколко разкрача на юг, ама като тръгнат да си бранят правата, стигане нямат. Мисълта ми е, че един народ трябва да бъде по-борбен в отстояването на правата си. Много пъти ми е правило впечатление как на ниско административно равнище се оставяме да ни мачкат разни чиновници и ние се усукваме около тях, да не би случайно нещо да ги раздразним или ядосаме. Пресен пример – преди няколко дни отивам да си извадя нова осигурителна книжка в деловодството на местното социално осигуряване, защото старата вече ми свърши. Влизам, поздравявам учтиво, служителката ме погледна отегчено и почти ядосано, че съм й нарушил спокойствието, след което продължи да си води сладкия разговор с колежката, хрупайки солети. Изчаках я десет минути, след което категорично й заявих, че тя е на работа и не може да си позволява такова поведение. Нямате представа колко учудено ме погледна – явно й се случваше за първи път някой така категорично да си потърси правата, а не да стъпва притеснено от крак на крак, докато тя си хортува сладко и още по-сладко си дъвче солетите в работно време. Оказа се, че бързо може да обърне плочата. Е, вярно, като си тръгвах, едва удържаше злобата в погледа си. Само че аз не бях отишъл там да се обичаме, а да си свърша работата.
До скоро!