В събота случайно минавах покрай едно химическо чистене и на витрината, освен огромния надпис „Боядисваме кожени дрехи по немска технология”, стоеше и едно старо кожено яке – половината предница на якето – боядисана, като нова; другата половина – стара и ожулена. Добър рекламен трик, признавам. Само че се обезсмисли от всичко, което ще ви разкажа по-надолу. Влязох, за да поразпитам за цената на услугата и някои подробности, които ме интересуваха: примерно дали боядисаното яке пуска боя при търкане с панталоните, какъв е срокът на изпълнение, трябва ли да бъде почистено предварително якето и други подобни. Още като влязох вътре обаче, ми направи впечатление, че служителката ме погледна нервно и като се поогледах, ми стана ясно защо. В едната си ръка държеше мобилен телефон, очевидно от другата страна някой я чакаше, за да си продължат разговора. И този факт предопредели начина, по който протече разговорът ни – бързо, нервно, насечено, както се казва – телеграфен стил. Няма да й ползвам услугите, това е ясно. Не за друго – може и да ми боядиса качествено якето, но не е много сигурно – ами ако някой междувременно й звънне по телефона, може й да го претупа. Веднъж отказах работно място, доста добре заплатено между другото, заради забраната за ползване на телефон. Не съм от хората, които водят дълги безпредметни разговори, говоря кратко и ясно, при това само ако се налага – може би затова ми стана малко обидно от това условие, приех го като ограничаване на личната ми свобода. Сега обаче разбрах какво са имали предвид работодателите.

 

Google+ Comments

Размисли Tags: