През последната година прекарвам доста време из града. Обикалям кварталите, търся интересни места, срещам хора. И колкото повече гледам, толкова повече започвам да се дразня от детайлите. Дребните неща, които уж правят живота по-лесен, но всъщност го усложняват.

Един от най-ярките примери са умните ключалки. На теория – супер идея. Не ти трябват ключове, отваряш с телефон, даваш достъп на гости, следиш кой е влизал. На практика – пълна боза. Батериите им падат в най-неподходящия момент, приложението крашва, връзката с интернет се губи. И накрая, вместо да си влизаш спокойно вкъщи, стоиш пред вратата и се чудиш дали да звъниш на майстора, или да разбиваш касата.

Следващият „гений“ – автоматичните тоалетни. Звучи цивилизовано, нали? Но се оказва, че сензорите не разпознават движение, водата тръгва сама, а казанчето не спира да пълни. Резултатът е наводнение в мокрото помещение и нерви до небето.

И да не забравяме умните телевизори. Всяко едно натискане на дистанционното води до безкрайни реклами, обновления на софтуера и нежелани препоръки. Забрави за спокойното гледане на филм – първо трябва да минеш през „умното“ меню, което изглежда сякаш е проектирано от човек, който никога не е държал дистанционно в ръцете си.

Може би проблемът не е в технологиите, а в това, че някой се опитва да реши проблеми, които всъщност не съществуват. Или пък просто се стреми да направи живота ни „по-умен“, без да се замисли дали това е наистина нужно. В крайна сметка, истинското удобство идва не от джаджите, а от добре свършената работа – здрави врати, надеждни ключалки и телевизори, които просто работят.