Обичам да тичам за здраве, всеки път когато имам възожност го правя. Като малкък участвах в училищния отбор по лека атлетика. Тогава се влюбих в маратоните. Няма по-приятен момент от този, в който след дълъг работен ден, изпълнен със стрес и нерви, се прибереш вкъщи, обуеш маратонките и да се отдадеш на един приятен джогинг .
Лично аз, когато излизам да тичам, се изключвам и буквално не мисля за нищо, или си мисля за нещата, които искам да направя и си мечтая да ми се случат други, които в момента няма как да осъществя. След това психически се чувствам толкова лек, а физическата умора почти не се усеща, защото си прекалено удовлетворен от разтоварващата тренировка. Много мои приятели са ми казвали, че понякога прекалявам и ще си унищожа ставите. Аз не вярвам в тези неща и знаете ли защо? Защото се “запознах” с една спринтьорка на 103 години. Да, можете ли да си представите, аз ако на 50 успявам да поддържам този си режим ще съм толкова доволен. Но ето, че няма възраст за хобитата и страстта. Тази симпатична бабичка започва да се занмава с гладко бягане на 100 години. Това наистина ме изуми, а преди това е трнирала планинско колоездене. Страхотна жена! И тя дори не е от маниаците, който тичат всеки ден, или дори по два-три пъти на ден, а от време на време. Аз съм вдъхновен от тази симпатична жена, която дори не го прави заради успеха, а просто много й харесва да тича. Аз ако успея да доживея до 80 г. и все още успявам да ходя сам до тоалетната ще съм изключително доволен. А хора като нея са рядкост, както имаше една песен “Една на милион”.
Така, че най-важното е да правим упражнения, да бъдем активни и да имаме много хобита, които да занимаят ума ни. Това не го казвам аз, а спринтьорка на 103 години. Единственото, което можем да направим е да я аплодираме и да вземем пример от нея.