Вчера реших да си купя обратно част от детството. И не стана. София е измислила система, в която носталгията е стока, а ти си клиентът, който винаги остава с усещането, че нещо липсва. Отидох на „Борисовия“ пазар, да намеря онези пластмасови пистолети, които не откривах онлайн. Не става дума за колекционерство, а за нужда. Нужда да пипна нещо, което е част от личната ми история, нещо, което ми напомня за безгрижните дни.
Пазарът вече не е същият. Преди беше хаос от играчки, дрехи и плодове. Сега е подреден, стерилен, пълен със сергии, които продават предимно китайски боклуци, маскирани като ретро. Намерих нещо, което приличаше на пистолет, но пластмасата беше твърде крехка, механизмът – неработещ, а миризмата – съмнителна. Продавачът ме гледаше с пренебрежение, сякаш съм му поискал невъзможното. Какво очакваше? Да платя двайсет лева за китайско менте?
Това е проблемът на града. София търгува със спомените ни, но го прави така, че накрая оставаме разочаровани. Ретро партитата, носталгичните концерти, дори „старите“ квартални барове – всичко е префасонирано, комерсиализирано. Липсва автентичност. Липсва усещането, че наистина се връщаш назад във времето. Попаднах на едно старо кафене, което твърдеше, че е запазило духа на 90-те. Музиката беше ретро, но цените – абсурдни. Атмосферата беше изкуствена, хората – престорени.
Спомням си как като малък ходех с баща ми в книжарницата на „Витошка“. Истинска книжарница, с мирис на хартия и мастило. Сега на същото място има магазин за сувенири, пълен с туристически глупости. Наскоро се опитах да намеря същата книга, която баща ми ми беше купил тогава. Невъзможно. Преиздадена е в луксозно издание, с нова корица и нова цена. Каква е логиката? Дали е важно да запазим визуалната идентичност на предметите, които ни носят спомени? За мен – да.
Градът привлича хора, които търсят нещо изгубено. Детството, идентичността, усещането за общност. Но София предлага само заместители. Продава ти илюзията за миналото, не и самото минало. Приемам, че е невъзможно да върнем времето назад. Но не е задължително да го заместваме с евтини имитации.
И така, вчера си тръгнах от пазара без пистолет. Разбрах нещо важно: не можеш да си купиш обратно детството. Можеш само да го съхраниш в себе си. И да спреш да се надяваш, че градът ще ти го върне. Следващия път ще се фокусирам върху това да създавам нови спомени, които да са истински, а не изкуствени. Защото накрая всички сме просто търговци на спомени – и за себе си, и за другите.