Май вече броя лайковете по-бързо, отколкото мига. И това е тъжно.
Преди година изтрих Фейсбук. Не от някакъв протест, не от внезапно просветление. Просто го направих. Бях на конференция, в огромна зала, пълна с хора. Всички снимаха презентациите с телефоните си, после ги качваха в Инстаграм – с хаштагове и филтри. И тогава осъзнах, че гледам повече екрани, отколкото лица. Не чувах реални въпроси, а само кликове и нотификации.
Беше хаос. Сякаш бях изключен от някакъв общ, негласен договор. Приятели ме питаха как ще организирам рожден ден, как ще следя какво става с общи познати. Отговорът беше прост – ще се чуем по телефона, ще се видим на живо. Звучеше радикално, почти грубо. Но постепенно забелязах, че хората започнаха да се адаптират. Разговорите станаха по-дълги, срещите – по-искрени. Преминахме от повърхностни ъпдейти към истински истории.
В началото си мислех, че си го въобразявам. Че си търся оправдание да се изолирам. Но после започнах да наблюдавам други хора. Един колега, който постоянно се оплакваше от липса на време, спря да публикува снимки от фитнеса и започна да ходи на разходки с кучето си. Друга приятелка, която беше обсебена от броя на последователите си, се записа на курс по керамика. И двaмата изглеждаха по-спокойни, по-доволни.
Преди всичко беше шум. Постоянен, натрапчив шум от информация, мнения, реклами, претенции. Всеки крещеше по-силно, за да привлече внимание. Истинските гласове просто се губехаха в него. Сега е различно. Тишината е по-скъпа, а думите – по-ценни.
Не твърдя, че социалните мрежи са зло. Просто са инструмент. И като всеки инструмент, може да бъде използван за добро или за зло. Проблемът е, че сме се научили да оценяваме количеството, а не качеството. Бройката лайкове, а не искреността на емоцията.
Спомням си случай от преди няколко месеца. Бяхме на погребение. Стари приятели, събрани да си кажат последно сбогом. Вместо да се подкрепят, повечето се опитваха да направят перфектната снимка за Инстаграм. Черен фон, тъжни лица, трогателен надпис. Сякаш скръбта трябваше да бъде валидирана от онлайн общността. Беше отвратително.
Тогава разбрах, че нещо се е счупило. Че сме загубили способността да преживяваме истински моменти, без да ги филтрираме и споделяме. Че сме се превърнали в публики, а не в участници.
Днес, когато някой ме попита защо не съм във Фейсбук, отговарям просто: „Не ми трябва ехо в празното.“ Защото понякога, за да чуеш себе си, трябва да изключиш всички останали. Прекарах последните три месеца, като редовно ходя на планина. Без телефон, без интернет, само аз и природата. Оказа се, че е невероятно освобождаващо. Намерих повече смисъл в един залез, отколкото в хиляди публикации.
Реших да си купя стар фотоапарат. Не дигитален, а филмов. Да снимам моменти, които наистина си струва да бъдат запазени, а не просто документирани. Да се науча да ценя процеса, а не резултата. Защото истинската красота не е в перфектната снимка, а в спомена, който тя събужда.