Зарядната станция е новият мотел. Но вместо да си купиш кафе, докато чакаш, просто чакаш. И чакаш. И чакаш.
Още преди да се кача в електричката, си мислех, че това е бъдещето. По-малко пари за гориво, по-тихо возене, по-чист въздух. Нарисувах си картина: качвам се и тръгвам. Никакви спирания, никакви миризми, никакви главоболия. На практика — свобода.
Реалността, както винаги, е доста по-бавна. Когато карах с бензин, планът беше прост: намери следващата бензиностанция. Пет минути работа и пак си на път. Сега, вместо да броя литри, броя километри до следващия контакт. Пътят от София до морето вече е не просто разстояние, а серия от прекъсвания, които трябва да се вържат като верига.
Имам един ярък спомен от миналия месец. Опитвах се да мина през някакво пусто място южно от Стара Загора. Гледам телефона, търся станция, която не е само на картата, а реално работи. Намерих една. Като стигнах, разбирам, че някакъв човек вече я ползва. От половин час. И не мърда. Тогава осъзнах, че не съм си купил просто кола. Купил съм си привързаност към определени точки. Вместо свобода, имам нужда да си планирам живота около кабел.
И сметките не излизат така, както ги рекламираха. Да, токът е по-евтин от бензина. Но какво струва часът чакане пред някакъв магазин, само защото там е единствената работеща станция в радиус от 30 километра? Загубеното време и напрежението да гледаш процента на батерията. Когато падне под 20, а до теб няма нищо освен кръчма с един телевизор, не мислиш за екологията. Мислиш за това как ще стигнеш.
Често се питам: това прогрес ли е? Или просто сменихме една зависимост с друга, по-неудобна? Все едно да преместиш музиката от плоча на дигитален файл. Звучи по-чисто, но ако нещо се обърка — спира. Превърнахме колите си в огромни телефони на колела, които трябва постоянно да включваш, за да не умрат.
В крайна сметка, вместо да се радвам на тишината, смятам минути и километри. Свободата на пътя се оказа въпрос на работещ кабел и достатъчно търпение.