Помня как преди, ако токът паднеше за малко, кварталът оживяваше. Хората излизаха навън, по улиците се чуваха гласове. Сега, ако изгасне мрежата, е като да натиснеш стоп на целия град. Всеки се вцепенява с телефон в ръка, вперил поглед в тъмния екран. Зависимостта ни е толкова пълна, че навигацията се е превърнала не в умение, а в услуга. Вчера, докато търсех нова пекарна в Лозенец, спрях пред една стара сграда с фасада, проядена от времето. Опитах се да се ориентирам, но очите ми инстинктивно се върнаха към изгасналия дисплей. Мозъкът ми беше изключил картата отдавна. Сега просто изпълнявам координати, без да забелязвам града. Разликата е огромна. Преди пътуването беше самото откриване, днес е просто придвижване. Изтрил съм от себе си нуждата да се ориентирам и така изтрих и смисъла на пътуването. Останаха само точки и ETA. Зависимостта ни от сателитите и мрежата е като да караш кола с ръчна спирачка — удобно е, докато не се наложи да спреш рязко. И тогава се оказва, че си забравил как да натиснеш педала на спирачката сам.
Градската среда за мен вече е просто решетка от координати, а не улици с имена и истории. Всеки ъгъл е просто точка, която трябва да съвпадне с изображението на екрана. Вече не гледам сградите, не забелязвам витрините, не чувам разговорите. Гледам екрана. Опитвам се да разчета навигацията, дори когато не работи. Изгубих способността да чета града. Връзката ми с мястото, през което минавам, е прекъсната. Сега просто чакам сигналът да се върне, за да знам накъде да завия. Без него съм изгубен в собствения си квартал.