Rate this post

Ако питате някого дали държи винаги да му казвате истината в очите, колкото и нелицеприятна да е тя, или пък да галите ушите му с поукрасена лъжа, всеки ще ви каже, че държи винаги да чува истината. Да не вземете обаче да му повярвате и да му я кажете. От опит знам, че няма такъв човек, който действително иска да чува истината, особено в случаите, когато тя не го ласкае. Иска ни се да е така, заблуждаваме и другите, и себе си понякога, но реалностите са съвсем други. Аз в едни по-ранни години от живота си – не че сега съм много престарял – все напирах да обяснявам на хората как в действителност стоят нещата, какво наистина мисля, ако грешаха някъде, да им посоча къде- смятах, че това е жизнено важно за честното и пълноценно общуване. Но да ви кажа, може и да е било честно общуването, но не беше лесно. Постоянно се налагаше преосмисляне на приятелства, обикновено преосмислянето биваше инициирано от отсрещната страна, недоволна от това, което е чула за себе си под формата на критика. Докато аз не преосмислих отношението си към истината. Не го преосмислих дотолкова, че да превърна истината в неистина, или лъжа. Направих частично преосмисляне, в степен премълчаване. Сега просто премълчавам какво наистина мисля, когато никой не ме е попитал, премълчавам, даже и когато ме питат. В резултат – вече нямам толкова отхвърлени покани за приятелство. Е, може и общуването ми с хората вече да не е толкова честно, ама повярвайте ми – доста по-лесно е!

Google+ Comments

Размисли Tags:

Leave a Reply