Гледах в събота “Отечествен фронт” на Карбовски. Наред с всички пошлотии, които често са обект на предаванията му, има и една поредица, която се казва “Големите българи”, и тоя път предаването беше част от поредицата и беше посветено на големия български актьор Григор Вачков. Струва си да се гледа този брой от “Отечествен фронт” – затова няма да влизам в подробности, само ще ви споделя оная част, която ме впечатли и която ще използвам като отправна точка за днешните ми размисли. Мартина Вачкова разказа как, когато баща й разбрал, че тя иска да става актриса, я посъветвал да си помисли добре, да не ползва за пример успеха, който той е постигнал, защото той е имал професионален шанс. Шанс, който не получават много талантливи и работливи актьори. Голям актьор, голям човек и като всеки голям с ясното съзнание за мястото, което заема, и с реална оценка за ролята на шанса в този успех. И направих съпоставка с поведението на един герой на днешното време, който смело нарича себе си единствената звезда на България – нямаше как, бях го гледал няколко дни преди това в “Горещо” на Венета Райкова и контрастът наистина беше потресаващ. Преди ми е беше симпатичен, но не заради пеенето си, а заради липсата на претенции и простодушието, което излъчваше. Сега гледката е потресаваща – и заради драматичните пластични намеси, и заради маниакалните му претенции за величие, с които се е сдобил. Необосновани по мое мнение. Защото България е пълна с момчета, които могат да разцепят въздуха с гласа си – просто не са имали шанс да попаднат при продуцент, който да ги продаде успешно с рекламни трикове.