Когато човек реши да разсъждава върху дадено понятие, обикновено започва от дефиницията му.
Доста трудно е да се обясни например що е любов, или що е вяра, тъй като и двете чувства са твърде субективни. Никой не може да ти каже какво изпитваш, когато обичаш, нито да ти предрече кой ще събуди у теб подобно усещане. Никой не може да ти обясни как да повярваш или да се мъчиш да вярваш в едно или друго. Възможно е да чуеш, че любовта създава усещане за топлина и че вярата носи спокойствие, но нито топлината е любов, нито спокойствието вяра.
Когато говорим за щастието става нещо подобно. Никой не може да прецени щастливи ли сме, или не сме, нито да ни каже как да постигнем щастието, а още по-малко в какво се състои то. Затова първата крачка в тази насока е да си съставим собствено определение за щастие, да си зададем въпроса: Какво е щастието за мен?
Когато слушаме да се говори за щастието, често ни обзема чувството, че то е нещо утопично и непостижимо. Това до голяма степен се дължи на факта, че отъждествяваме щастието със състоянието на пълно благополучие, където всичко се случва така, както сме си го представяли, където всичко е радост и тъгата не съществува. Ако решим, че това е щастието, неминуемо ще стигнем до извода, че то е непостижимо.
Но има и други схващания, които превръщат щастието в нещо напълно достижимо. Възможното щастие е едно по-сдържано, по-скромно усещане, лишено от блясъка на успеха или писъка на радостта. То е и по-съкровено, по-близко до относителното спокойствие и вътрешния мир. Не зависи от външния свят, нито от това какво ще ни поднесе съдбата, а от нас самите, от начина, по който ще се изправим пред събитията.
Така всеки се превръща в главен творец на своето щастие, както и на своето нещастие, колкото и да ни е трудно да го приемем.
Кое ни кара тогава понякога да се установим в нещастието? Ще се помъча да отговоря на този въпрос, но преди това ще задам друг. Щастието право ли е или задължение?
Мисля, че ние по принцип смятаме, че имаме право да бъдем щастливи. По симпатия почти винаги ни се иска всички хора да са щастливи и тогава заключаваме , че щастието е универсално право (каквито са например здравеопазване то и образованието). Тази преценка според мен е погрешна – никой не е в състояние да гарантира чуждото щастие, а още по-малко да се стреми да го представи като всеобщо благо.
Мисълта, че щастието е вид право, би могла да ни доведе до опасна увереност, че трябва да изискваме от живота да ни прави щастливи. И в случай че не сме, у нас току-виж се е породило чувството, че животът ни лишава от нещо, че ни е длъжник. Това би ни запратило в самосъжалението или обидата, а от такива позиции не е възможна никаква промяна. Вярно е, че понякога се случват толкова болезнени неща, че можем да се почувстваме обречени на нещастие, но ако желаем по-стойностен живот, след време ще стигнем до въпроса какво да правим с онова, което ни се е случило.
При такова поведение някой може да съумее да се доближи до онова познатото възможно щастие, за което стана дума, дори след твърде болезнени преживявания. Това се наблюдава при хората, които след травмиращо събитие пренасочват усилията си и започват да помагат на други хора, изпаднали в подобна ситуация.
Споменах , че моето мнение е, че щастието е въпрос на личен стремеж.
Тогава идва въпроса: Кой би предпочел да си остане нещастен?
Ами тези, които не са готови да си поемат отговорността от това търсене и да платят съпътстващата го цена. Но, както казах, не мисля, че подобно поведение заслужава упрек и следователно трябва да го зачетем .
С интерес ще прочета коментарите ви по темата: Какво за вас е щастието?