Помня как преди, ако токът паднеше за малко, кварталът оживяваше. Хората излизаха навън, по улиците се чуваха гласове. Сега, ако изгасне мрежата, е като да натиснеш стоп на целия град. Всеки се вцепенява с телефон в ръка, вперил поглед в тъмния екран. Зависимостта ни е толкова пълна, че навигацията се е превърнала не в умение, а в услуга. Вчера, докато търсех нова пекарна в Лозенец, спрях пред една стара сграда с фасада, проядена от времето. Опитах се да се ориентирам, но очите ми инстинктивно се върнаха към изгасналия дисплей. Мозъкът ми беше изключил картата отдавна. Сега просто изпълнявам координати, без да забелязвам града. Разликата е огромна. Преди пътуването беше самото откриване, днес е просто придвижване. Изтрил съм от себе си нуждата да се ориентирам и така изтрих и смисъла на пътуването. Останаха само точки и ETA. Зависимостта ни от сателитите и мрежата е като да караш кола с ръчна спирачка — удобно е, докато не се наложи да спреш рязко. И тогава се оказва, че си забравил как да натиснеш педала на спирачката сам.
Градската среда за мен вече е просто решетка от координати, а не улици с имена и истории. Всеки ъгъл е просто точка, която трябва да съвпадне с изображението на екрана. Вече не гледам сградите, не забелязвам витрините, не чувам разговорите. Гледам екрана. Опитвам се да разчета навигацията, дори когато не работи. Изгубих способността да чета града. Връзката ми с мястото, през което минавам, е прекъсната. Сега просто чакам сигналът да се върне, за да знам накъде да завия. Без него съм изгубен в собствения си квартал.
Опитах се да стигна до едно заведение в центъра само по памет, без телефон, и се оказа, че не помня почти нищо от уличките наоколо. Накрая ми трябваше помощ от минувачи, което ми беше доста неприятно. Зависимостта от картите е по-голяма, отколкото си мислех.
Много вярно си го написал за това как сме изгубили умението да се ориентираме. Преди време гледах едно предаване за хора, които живеят в джунглата и просто се движат по усещане и знаци от природата. Сега, ако се загубя, първото, което правя, е да вадя телефона, а това е тъжно. Наистина пътуването вече не е откриване, а просто придвижване от точка А до точка Б.
Напълно съм съгласен с тезата за загубата на умението да се ориентираме в пространството. Помня как като тийнейджър обикаляхме из София с градски транспорт и карта, а сега дори по познати улици се чудя откъде да мина, ако навигацията спре. Проблемът е, че вече не помним обекти по пътя, а само завоите, които телефонът ни казва да направим.
Статията много добре улавя колко сме изгубили от умението да се ориентираме. Четох я докато се опитвах да намеря адрес в центъра и буквално не можех да тръгна, преди да отворя Google Maps. Осъзнах, че последния път, когато се ориентирах без карта, беше преди години, когато бях в чужбина и телефонът ми изгасна.
Много се замислих за това как децата вече не знаят как да се ориентират без карта. Когато бях малка, често се губех с приятели, но това беше част от забавлението – да откриваме нови улички и пътеки. Сега, ако изгасне телефонът, изглежда ще сме съвсем безпомощни.