Случката се разигра в малкото кафене. Поръчах си обикновено еспресо. Влязох, платих, изпих го на бара и излязох. Не повече от десет минути ми костваше. Но ето къде е уловката: това кафене предлага „безплатен“ Wi-Fi. В кавички, защото никой не подарява интернет.
Процедурата за „безплатния“ достъп е следната: пускаш телефона, сканираш QR код, попълваш имейл, телефон, дата на раждане, семейно положение, кръвна група, та дори и предпочитана марка паста за зъби. И след всичко това, ако системата реши, получаваш парола за достъп. Е, не получих.
Възразих на бармана. Той само повдигна рамене. „Системата е такава, няма какво да направя.“ И ми подаде една хартиена рекламна брошура с надпис „Остани свързан“. Аз пък исках да остана с кафето си. В крайна сметка това ми беше достатъчно.
Мисля си — колко хора изобщо се замислят какво плащат за уж безплатните неща? Повечето приемат цената на удобството без да се замислят. И после се чудят защо получават спам, защо им звънят от „различни“ агенции, защо профилите им в социалните мрежи са пълни с таргетирани реклами. „Безплатният“ Wi-Fi е просто една кукичка, за която те хващат. След това те дърпат. И не пускат, докато не изтръгнат достатъчно информация.
Всъщност, това не е само при интернет връзките. Същото важи и за „безплатните“ приложения, „безплатните“ абонаменти за стрийминг услуги, „безплатните“ консултации. Всичко си има цена. Просто понякога не е в евро, а в лични данни.
Така че следващия път, когато ви предложат нещо безплатно, запитайте се: „Кой всъщност плаща за това?“. И дали си струва.
Много добре съм го усетила и аз този капан с безплатния Wi-Fi. Понякога за едно кафе трябва да дам толкова лични данни, че се чудя дали не е по-лесно просто да си изпивам кафето и да не се занимавам. Тази статия е точно за хората, които често ползват обществени мрежи и не се замислят колко им струва това безплатно.
И точно затова все по-рядко ползвам безплатния Wi-Fi, ако не е наистина наложително. Случвало ми се е да чакам с минути, докато системата ме „верифицира“ за някакъв „безплатен“ интернет, а после пак да ме върне на началната страница. В крайна сметка излизах с чувството, че не кафето, а данните ми са били стоката.
Искам да попитам дали имаш усещането, че това, което кафенето нарича безплатен Wi-Fi, всъщност не е нищо друго освен форма за събиране на лични данни, маскирана като удобство? Честно казано, ми е интересно дали подобна практика вече не е станала масова, след като дори и на по-малки места се прилага.