Влизам в онзи квартален магазин за техника, дето още пази духа на деветдесетте. Еднакви пластмасови кутии, пълни с евтини кабели, слушалки и зарядни. Всичко е подредено като на склад, без никакъв дизайн. Само цени, изписани с маркер върху кашони. На една табела пише: “Телевизори”. Под нея — три броя. Всичките марки “Елит”. Големи, тъпи като каруцарски гуми, и с екрани, които изглеждат сякаш са правени за гледане през замъглено стъкло. Продавачът, бая възрастен човек, ме гледа подозрително. Питам го колко струва най-големият. Той въздъхва тежко и ми казва: “Сто и петдесет евро”. Сто и петдесет. За телевизор, който тежи колкото малка пералня. Сякаш времето е спряло там, в онзи магазин. Като капсула, дето пази спомените за едно по-просто време. За времето, когато един телевизор беше лукс, а не просто още един уред вкъщи. И докато си тръгвам, ми идва наум — може би точно в това е чарът на тези места. Че ти връщат към нещо, което вече го няма. Че ти напомнят, че животът не винаги е бил “смарт”, “4К” и “удобен”. Понякога е бил просто шумен, бавен и леко нелеп. И точно в тази нелепост се крие някаква странна красота.