Влизам в един квартален магазин за техника, дето още пази духа на деветдесетте. Еднакви пластмасови кутии, пълни с евтини кабели, слушалки и зарядни. Всичко е подредено като на склад, без никакъв дизайн. Само цени, изписани с маркер върху кашони.
На една табела пише: “Телевизори”. Под нея — три броя. Всичките марки “Елит”. Големи, тъпи като каруцарски гуми, и с екрани, които изглеждат сякаш са правени за гледане през замъглено стъкло.
Продавачът, бая възрастен човек, ме гледа подозрително. Питам го колко струва най-големият. Той въздъхва тежко и ми казва: “Сто и петдесет евро”. Сто и петдесет. За телевизор, който тежи колкото малка пералня.
Сякаш времето е спряло там, в онзи магазин. Като капсула, дето пази спомените за едно по-просто време. За времето, когато един телевизор беше лукс, а не просто още един уред вкъщи. И докато си тръгвам, ми идва наум — може би точно в това е чарът на тези места. Че ти връщат към нещо, което вече го няма. Че ти напомнят, че животът не винаги е бил “смарт”, “4К” и “удобен”. Понякога е бил просто шумен, бавен и леко нелеп. И точно в тази нелепост се крие някаква странна красота.
Още като студентка често се разхождах по улиците около Женския пазар и навлизах в едни малки магазинчета за техника. Там имаше същите кашони с кабели и слушалки и едни стари видеокасетофони, които миришеха на прах. Продавачите бяха същите – възрастни мъже, които гледаха всички подозрително. Аз все търсех нещо евтино и вярвах, че там ще намеря.
Тази статия ме върна в детството. Много добре си описал как изглеждат тези стари магазини за техника — и аз си спомням как миришеше на пластмаса и прах вътре. Детайлът с телевизора „Елит“ и цената от 150 евро е направо като кадър от стар филм, много точно улавя усещането за спряло време.