Много хора, включително и аз самият, подчертават колко е важно да се научим да оставяме миналото да си отиде, да не затъваме в мисли за онова, което е било или не е било, как би могло да бъде или защо се е случило.
Изтъкваме колко е опасно да живеем загледани назад, колко по-уязвими сме тогава от спънките по пътя и че с подобно поведение в крайна сметка губим настоящето, което е единственият съществуващ миг, единственото време, в което се кове нашето благополучие или несполука.
Останем ли вкопчени в миналото си, със сигурност ще престанем да се развиваме и тъй като не можем с нищо да променим събитията, ще пожънем само разочарование и безсилие.
Добре е да се поясни обаче, че не става дума за буквално скъсване с миналото. Не е въпроса да изтриваме всичко, което ни се случва, веднага щом престане да бъде настояще. Ако не схванем това, ще решим, че следва да бъдем като хората с някакъв вид увреждане, които губят паметта си. В киното често се използва това състояние, за да създава необичайни ситуации и персонажи.
Да оставим миналото да си отиде не бива да се бърка с това да го забравим и отречем. „Било каквото било“ и точка. При подобна грешка губим най-важното – способността да си взимаме поука. Ще повтаряме постоянно едни и същи действия и животът ни накрая ще стане скучен и празен.
Последиците от опитите просто да изтрием миналото могат да бъдат опустошителни. Използвано правилно, миналото може да ни служи като ориентир. То е като географска карта, върху която отбелязваме изминатия път и срещнатите до тук опасности. Лишаването от тази карта, от придобитата при всяко положение полезна информация би било огромна загуба. Вярно е, че при вземането на решения за настоящето не бива да се водим само от предходни събития, но тази карта със сигурност може да ни служи като пътеводител.
Другата крайност също не е за предпочитане. Вкопчването в миналото спира развитието ни, опитите да го заличим – също. Никой от тези два подхода не ни позволява да напредваме. Единственото, което можем да направим с миналото е да го приемем. Да приемем миналото е да знаем как и защо сме действали така тогава.
Съумеем ли да приемем миналото по този начин, без да се вкопчваме или да се отказваме от него, без да го погребваме или балсамираме, тогава ни очаква нещо прекрасно. Защото тогава може да прегърнем това минало като част от нас самите и да разберем, че то е част от същността ни днес. А това неминуемо ще спомогне за нашия растеж.